ЯНКА ДЯГИЛЕВА


 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Янка Станиславовна Дягилева е родена на 04.09.1966 г. в гр. Новосибирск. Учи в Новосибирския Институт на инженерите по воден транспорт, който напуска в началото на втори курс. Не иска да работи нищо, освен призванието си, защото: "На мен пари не ми трябват." Ключова за нейната кариера като певец и музикант е срещата й с руския бард Александър Башлачов, който се самоубива през 1987 г. Изпълнява своите песни по нелегални концерти предимно в частни домове. През 1987 г. среща Егор Летов, вокалист на омско-новосибирската група ГРАЖДАНСКАЯ ОБОРОНА, и задълго остават заедно. Той силно повлиява на нейната музика, както и тя на неговата. На официална сцена излиза за пръв път през 1988 г. на Фестивала на алтернативната и ляворадикална музика в гр. Тюмен, където е приета възторжено. Следват концерти из целия Съветски съюз с групите ЯНКА И ВЕЛИКИЕ ОКТЯБРИ и ГРАЖДАНСКАЯ ОБОРОНА. След нея руската авторска песен, особено изпълняваната от жени, вече не е същата. Всяка новопоявила се певица неминуемо е сравнявана с нея. Намерена е мъртва на брега на река Иня, приток на Об, на 17.05.1991 г.


СТИХОВЕ


в превод на мария вирхов


Дайте път към света, вълчи глутници!

Отстъпете ми път, шайки кучешки!

Разпадни се стена посред черна нощ

Или – нека да съм люта вещица.

Или – нека съм звяр в сива козина.

А дали да не съм тиня в блатото.

Да гладувам ли? А да плюскам ли?

Да съм умна или да съм глупава?

Или – яхам метлата и към града

Със мостовете златно-каменни

И там вече да взема да пукнa

Я от студ,

Я от глад...

 

Новосибирск, 1985

 

 

***

 

Понякога умират боговете – и вече няма право да се вярва.

А пътят го засипват снеговете. Накръст вратите някой заковава.

И изворът в пустинята изсъхва, и взривове земята разпиляват

Богинята когато си отива, душата и когато ни оставя.

Изяжда алчно огънят стените, от храмовете само прах остава

И бодро тръгват редом манекени, и няма вече кой да ги уплаши,<

И полковете тъпчат по светините, и няма смисъл в техния порядък.

Сега ще вярват само във звездите, пагоните които увенчават,

И в пълните пакети с хероина. А трънния венец ще е увяхнал

И сам на себе си ще служи всеки. Народният герой ще бъде Каин,

Маслото във кандилото ще свърши, ще секнат скоро химните в прослава

И нито рай, и нито ад ще има когато боговете ни загинат.

Така че ти върви, върши, не питай. Не ще да има кой да те накаже.

Тук вече нищо няма да е свято.

 

Новосибирск, отдавна

 

 

***

 

Нарисувал някой икона – вън на дъжда я затрили,

Лика на светата мадона струите водни умили.

Текла боя по страните – плакали небесата,

Хората вътре се скрили, хората нищо не знаят.

А небесата сърдито долния свят изругали,

Бурята се разразила...

Овцете вкупом се сбрали.

Мълнии били в стъклата, вятърът покриви рутел,

Виели псета край прага, мишките тропали лудо.

Дечицата в мама се свили, старците на колене

Кръстели се по ъглите, богу на изток се клели...

 

Слънцето сутрин изгряло, хората вънка излезли,

Псетата сипкаво лаели, дигали покриви селяни,

А отстрани, край прага, парчета платно лежали.

Хората бога забравили, дигали си рамената...

 

Н-ск, 1986

 

 

***

 

Слънцето в земята се завинтва

Хоризонта чупи се по края си

Топъл сняг струи в пръстта през ситото

И отмива костите от златото

На дъските сиви тъкан някаква

Бяла в рамка някой тук опънал е

Синя глина отбелязва стълбите

На звездите ставаме приятелки

От земята да се излекуваме

Совите се крият сутрин в сивото

Конските крила горят пожарени

Скоро, явно, ще настъпи смяната -

Дължините ще броим с хектарите

Телеграфът ще въздигне стълбове

Телефонът ще разплъзне кабели

Ще намерят скоро всички странници

Пътя към стълба последен – счупен е

А на този стълб виси известие:

Туй е краят, също и пристанище

И лети над него птица веща

А зад него – пламъци и камъни...

 

Ленинград, април 1987

1°С=39°С от моето тяло

 

 

***

 

На двора – трева, на тревата – дърва

Празни кофи пробита стена

На мокра земя откачена врата

Къща стои на земята.

Над къщата – дим, на портата – клин

Пясък и прагът е гнил

Тревата стърчи, псе кално лежи,

И мършав котак край вратата.

Пред вратата – вода. Водата – тече

дето няма ни двор, ни дърва

ни котка, ни псе

ни дим, ни комин,

нито думи, ни стихове...

 

Омск, юни 1987

 

 

***

 

Думите за стихове не стигат, вярата за думите е малко,

сънищата вярата не хранят.

Който знае, гледа да смълчава, който иска – вика и надвиква,

Който литне въздуха не гледа, който бяга – свалят го от поста.

Който часовете е забравил, от минутите не се страхува.

Щом крило веднъж му е порасло, вече той за никъде не бърза.

Звуците за струните не стигат, песните за битките са малко.

Пее той, не слуша влака тракащ, осем – и светът е в телефона -

Автоматът гарата оглася със звъна си празен и без отзив,

Но мълчащите не отговарят, въпреки че знаят нещо още,

Тия, дето викат, тям им трябва да узнаят кой им е въпроса.

 

Омск, 1987

 

 

***

 

Тук дъждът вселенски е утеха

И страхът реален ни помага

Душезаменителят – спасява

Кой не помни го забравят скоро

Сълзите ни - камъни в челото

Любим се в голяма хладна баня

Само вятър в празните ни кожи

Само дом където тишината

Никого не ще да разтревожи

Свят във жълто и се разширява

Вечен път до края там и свършва

Смътен страх да се простим с следите

Много лесно островът потъва

Много вярно, отговор щом няма

Много точно, щом сами го правим

 

юли 1987

 

Из архива на: http://www.yanka.lenin.ru

Мария Вирхов (Штефанова), 2005 г.


ВЕРНУТЬСЯ НАЗАД